Блогът на Неделчо Неделчев

Промените в законите за образование и наука предстоят и ще продължават и в бъдеще. Остават обаче няколко въпроса:

1. Дали и двете противостоящи страни не искат да узаконят статуквото на предходния тоталитарен  период?

2. Защо няма желание за преосмисляне на “това статукво”?

3. Ненаказани ли ще останат авторите на документи с невярно съдържание, плагиатите и подобните на тях?

4. Нямат ли право студентите да реагират срещу недъзите на системата, вкюлчително и плагиатството?

Проектът за нов Закон за академичния състав в Р. България, и премахването на стария, заедно с премахването на Висшата атестационна комисия, създава определени напрежения в обществото ни.
Новият закон и свързаните с него промени засягат много интереси. От една страна се поставя въпросът за пенсиониране на възрастните учени на щатна заплата – очевидно такива, които са надхвърлили приетия срок от 65  плюс 2 или 3 години удължение. От друга страна е въпросът за научното израстване на хората без научна степен „доктор”, за да останат в науката и образованието.
Тези два въпроса свързани с новия Закон са очевидна корекция на съществуващи позиции и практики в стария, от 1972 г. и досега действащ Закон за научните степени и научните звания.  Въпреки неудачните му поправки до 2000-та година.
Предложеният нов Закон обаче има и друга страна – не отговаря на редица въпроси за съответствията между старите и новите научни степени, звания и длъжности. Неизяснено остава, дали новите научни степени „доктор” и „хабилитиран доктор”  ще бъдат с национално и международно признание? Дали  определените според чл. 3, ал. 1 и ал. 2. академични длъжности “асистент”, “доцент” и “професор” – във висшите училища; и “изследовател”, “старши изследовател” и “главен изследовател” в институтите и академиите също ще бъдат с национално и международно признание?
Неясен е и въпросът, на кои от новите степени или звания съответства съществуващата в стария Закон научна степен „доктор на науките”? Ако няма такова съответствие, с какво е оправдано подобно отстъпление от позиции на републиката ни спрямо  други страни от Европейския съюз, където тази научна степен съществува, и я получават и наши специалисти и досега? Ще бъде ли научната степен „хабилитиран доктор” равностойна на „доктор на науките” или не?
Ще има ли и различия в статута, възнаграждението и развитието между носителите на старата научна степен „доктор на науките” и носителите на новите научни степени и звания, които няма да имат подобна научна степен? Ако има, как ще бъдат оправдани те? Оправдано ли ще бъде нов Закон да създава различия и да утвърждава несправедливостите от приложението на стария?
Не е аргументирано добре правото на работещите в университети и институти да кандидатстват за научна степен, която може да се добива чрез защита на дисертация, но и чрез учебни и практико-приложни публикации (например университетски учебници,
речници и др.) или творчески произведения с научна обосновка във вид на резюме  (чл. 7, 2). „Научната степен “хабилитиран доктор” се придобива едновременно със заемането на академичната длъжност “доцент” или “доцент-изследовател” и при условията и по реда за заемането на тази длъжност”.   Тя може да се получи и независимо от заемането на академична длъжност  (Чл. 15. 1-2). Не е ясно формулирано изискването за хабилитационен труд (Чл. 29, 2).  Получаването на научната степен „хабилитиран доктор” заедно с академичната длъжност “доцент” в едновременен конкурс е спорно. То напомня съдържанието на „научната и образователна степен доктор” получавана по стария Закон.
Съществува и друг въпрос – в новия Закон отсъстват въпросите за плагиатството, за конфликт на интереси,     за отношение към наследството на стария Закон към ощетените от неспазването му, и към извършвалите нарушения. Отсъства и въпросът за възможна злоупотреба с монополизация на научни области и направления и злоупотреби с „господстващо положение”. А този въпрос стои в основата на злоупотреби и придобити научни и научно-административни монополи от времето на „Развития социализъм” до сега. Все още се практикува провалянето на учени във  ВАК поради това, че искат да защитават собствени, и противоречащи на съществуващи у нас мнения! И ВАК разбира се не реагира на сигнали за злоупотреба с положение, подмяна на мнения на рецензенти до превръщането им в документи с невярно съдържание. Не реагира и  на сигнали за плагиатство. Въпреки че това е предвидено по стария Закон.
В новият Закон за академичния състав отсъства въпроса за подсъдност  при нарушения от участващите в приложението му лица и институции към съответното министерство. Отсъстват и гаранции срещу политизацията на науката при промяна на управлението на страната. Няма и предвидена отговорност за изпълнението на Закона.    При позоваването на международната практика в защита на новия Закон не се посочват примери с всички страни в Европа с университетско образование – например страната с най-стара действаща и досега университетска традиция – Италия. Надявам се, че в  новия Закон ще бъдат внесени корекции, които да го направят демократичен, с национална и международна значимост, в защита на правата на учените като личности и професионалисти, и в защита на националните интереси на страната ни.
А съществуващият досега ВАК чрез Председателя на Президиума и членовете му може да изиска от Специализираните съвети и Научни комисии проверка на всички сигнали за нарушения, включително и възражения на участващите в процедури и дали има отговори на тези сигнали. Също може да направи проверка, съобщавано ли е на провалените кандидати навреме, за да могат да защитават правата си в определени от Закона срокове. И ако Президиумът с Председателя му не може да се намеси в „приключили процедури”, поне да потърси отговорност от нарушилите хода им с: документи с невярно съдържание; с превишаване на права на докладващите в Научните комисии. Знакови могат да бъдат: Сравняването на рецензиите, на носещи отговорност пред Закона рецензенти, пред Научните съвети и докладите по тях пред Научните комисии от не носещите отговорност пред Закона докладчици; Знакови са и процедурите с по три положителни рецензии в процедури за „доктор на науките”, които са провалени в научни комисии след преоценка на мнения на рецензентите, включително и чрез фалшификация на мнения и превръщане на докладите в документи с невярно съдържание! Знакови са и процедури, при които въпреки всички отрицателни рецензии кандидатстващите получават исканите степени или звания!
Многозначително звучат изказванията на бивш ректор на Софийския университет и на министър на просветата и образованието, че те са се обаждали многократно във ВАК, за да предотвратят една или друга несправедливост, или, че БАН се ръководи от „далавераджии” като „лична губерния”.
Как е допуснал това ВАК? Нямат ли подобни „ръководители” и „учени” и във висшите училища и в институтите, намеса в развитието на кадровия потенциал на страната ни? Били ли са досега техните действия в съответствие със стария Закон?
Вижда се, че са възможни и лични внушения при вземането на решения и издаване на дипломи!
След като е допуснато подобно състояние, ВАК поне трябва да потърси истината със задна дата, ако иска да запази определено уважение въпреки тези, неизвестни на широката общественост действия! За да защити правото си на съществуване досега ВАК е задължена да коментира допускането на практика на проваляне на научни кариери по административен начин! Да потърси път към отмяна на несправедливостите. Или да ги отрече ако са неоснователни?
В новия Закон трябва да се добавят проблемите за „конфликт на интереси”, „злоупотреба с господстващо положение”, „плагиатство”, „равенство между старите и нови научни степени”, „национално признаване на научните степени”, „международно признаване на научните степени”, „отказ от узаконяване на несправедливостите на Стария закон”, „отговорност за неизпълнение на Стария закон”, „отговорност за документи с невярно съдържание” към Висшата атестационна комисия, „право на работа в не повече от два университета” с общо работно време според кодекса на труда не повече от 12 часа на денонощие ( = 8+4 часа), „изключване на принудата за работа в само в един университет, най често частен, с по-високо заплащане, отколкото в друг”, „ново заплащане на учените”. Новото заплащане не трябва да се основава на идеи за съкращения на една четвърт от университетския състав от преподаватели под формата тригодишно обучение за степен бакалавър.
Законът има и друга страна – ако съществува разлика в заплащането на докторите на науките, спрямо това на тези които вече няма да могат да стават, и ако съществува разлика в статута между докторите на науките и тези, които не са,  и ако съществува и неравен старт към професура, се пита в чия полза е подобно узаконяване на състоянието от времето на извършените във ВАК несправедливости, поради които се премахва Стария закон?  Съществува и друг въпрос – предлага се, един преподавател да работи в един университет. Това положение не само ще спре опитите на висши училища да създават нови специалности, като временно привличат подготвени специалисти за определени дисциплини, но и ще насочи колебаещите се между по-висока и по-ниска заплата към по-щедрите работодатели. Така университетите с по-високи финансови възможности, без да са имали градивен период, ще получат наготово подготвяни с десетилетия специалисти.  Подобна алтернатива е твърде самоубийствена за автономността на българското образование в цялост! При очакване за тригодишен бакалавърски курс тя става и належаща опасност от загуба и на преподавателски и научен потенциал! Последиците са ясни.

ЗАКОНИТЕ НА „ПРЕХОДА” В БЪЛГАРИЯ – 2009-2010

Очевидно първият от тях ще бъде за Академичния състав на републиката ни.
Намерението е добро, обаче остават твърде много неизвестни. Сред тях се открояват:
1.    Действията с престъпен характер, били те на „синодални” или „феодални старци” остават ненаказани. Законът, заедно с вносителите му не мисли да поправя щетите от предшественика си.
2.    Законът за научните степени и научните звания не е спазван даже от Председателя му, не са спазвани и собствените „Указания” и „Решение” на Президиума, в резултат от което са нанесени огромни щети както на науката и производството, така и на културата, образованието и научния потенциал на страната ни.
3.    Новият ЗАКОН не предвижда нищо свързано с политиката на търсене на отговорност за нанесени на държавата щети.
4.    Новият ЗАКОН не предвижда и нищо за да компенсира тези щети.
5.    Не се споменава и за съдбата на съдебните дела, които се водят по стария Закон за научните степени и звания в България и зад граница, в рамките на правните принципи на Европейския съюз.
6.    Не е предвидена и отговорност за подвеждането на цели направления от науката по проблематика, която води до обезличаването им. Тук от особена важност е наличието на автори и вождове на науката с „европейски характеристики” които от десетилетия не отговарят на научна критика, на обвинения за плагиатство, и определят лично или чрез поставеници опонентите си и техните дисертации за слаби.
7.    Не са предвидени мерки за преодоляване на това състояние в изключително важните за страната ни хуманитарни науки, архитектура, информационни технологии, и научен потенциал. А може да се започне от задължителни диалогичност и преразглеждане на тоталитарните и пост-такива „деформации”.
8.    В Новия Закон за академичния състав не са поставени въпросите за плагиатство, конфликт на интереси, корекция на стари решения във връзка с плагиатството и конфликта на интереси.
9.    Не е посочен и механизмът за обявяване на нарушенията, нито процедурите, които следват от това.
10.    Не са посочени и съответствията на старите степени и звания с новите, нито съответствията им с примери от историята на съвременните развити държави които не се изчерпват само с САЩ, Германия, Испания, но и с Италия, Франция, Русия, Канада, Полша, Обединеното кралство, Япония, Гърция, Швеция и др.
11.    Иначе, новите закони прикриват старите в техните действие и бездействие. И адептите на старите защитават позиции, които всъщност са формална съпротива!
Без защита на собствения си научен потенциал, възможности, открития и без показване на превишилите с тоталитарната „наука” не можем да защитаваме собствената си идентичност, народ и страна.  Не е толкова сложно.

Законът за научните степени и научните звания стои в основата на всичко постигнато в областта на науката, образованието и научно-преподавателските кадри на страната ни. Очевидно е, че както Законът, така и образованието и науката са подчинени на концепция, която поражда противоречия. Но дали е виновен толкова законът в цялост, или онези негови части и „членове”, които позволяват концепцията да бъде в услуга на избрани ръководители, които по-рано без стеснение се свързваха с определена идеология.
Съществуващото мнение, че ЗНСНЗ от 1972 г. не е редактиран след 1989 г. е невярно. Но в него не са премахнати идеологизираните  членове – които показват основната му цел създаване на строители на социализма – например в редакцията му от 2000-та година (Държавен вестник, бр. 54, 4 юли, 2000).
ЗНСНЗ е създаден в епохата на „Развития социализъм”, известна и като „Период на застоя” и позволява развитие специалисти, но е така направен, че да спира по ненаучен път развитието на неудобни учени, които спорят, имат различни идеи, предлагат нови решения, тревожат самодоволния застой. Поне единадесет са основните направления, по които може да се осъществява контрол над свободомислещите чрез Закона за научните степени и научните звания,  от кадрите създадени чрез него, и вероятно от новият закон:
1. ЗНСНЗ и към 2009 г. според Член 5, „дисертационните трудове трябва да бъдат насочени към решаване на научни или научно-приложни проблеми свързани с нуждите на социалистическото развитие на страната ни”.
2. Според Чл. 17 те трябвало да имат и „политически и морални качества”.
3. Понятията „възражение”  и „потвърждаване на решение” са синонимни според Чл. 26 (1) и Чл. 27 (3), но се използват по различен начин, като в един случай се считат за еднакви по съдържание, а в друг за различни, в зависимост от това, дали кандидатстващия за научна степен или звание трябва бъде провален или не от управляващите науката и образованието, като цяло или в определени области, за да не се засенчи нечий ръководящ авторитет.
4. Различни тълкувания на един и същ текст изготвен във ВАК при Министерския съвет, в различните му институции – Специализиран научен съвет, Научна комисия и Президиум дори когато става дума за процедура, неспазване на сроковете на процедурата, или различия между Научна комисия и Президиум, дори когато става дума за това дали има или няма „върната процедура”.
5. Наказуемост на рецензенти, дали неверни преценки според Чл. 22, (3), но ненаказуемост на подменилите мнения на рецензентите пред Научни комисии докладващи.
6. Интерпретации на мненията на рецензентите в Научната комисия от докладващите до преиначаване в противоположен смисъл на препоръките, включително и с вмъкване на измислени цитати, уж принадлежащи на рецензентите, при това поставени в кавички за по-голяма убедителност!
7. Неспазване от ВАК на собствените му Указание и Решения за ясни и мотивирани предложения на рецензентите пред научния съвет.
8. Незачитане във ВАК на конфликт на интереси – опонентите на кандидатстващия за научна степен или звание могат в Научна комисия да тълкуват мненията на рецензентите, да променят предложенията им и да решават по този начин състоянието на цели раздели в науката, включително и съдбите на опонентите си.
9. Плагиатството не се преследва от ВАК, тъй като било в правомощията на Закона за авторското право според бившия Председател на ВАК П. Кендеров, пред международна българо-немска конференция под патронажа на ИРИОН и фондация „Конрад Аденауер” през 2008 г., въпреки че, според чл. 30 (2) от ЗНСНЗ се отнема научната степен или звание и „когато бъде установено, че трудовете въз основа на които е дадена, или значителни части от тях са написани или създадени от другиго”.
10. В ЗНСНЗ не е уточнено и как се извършва установяването за плагиатство, нито са предвидени действия по процедура.
11. Отсъства изцяло темата за учените, които не отговарят на критика с десетилетия, които растат в научната кариера със своеобразни научни идеи, представяни като политически верни и нравствени, и които определят развитието на науката, образованието и кадрите в тях.
Стремежът за превръщане на науката в единно цяло, без разделение на области, дялове и направления,  съответства на представяното за научно откритие в разцвета на „Развития социализъм” единство на идеология, учение, култура и поведение. А то стои в основата на извършваните колективни и не-колективни наукообразни политически насилия
При неспазването на законите са нарушавани човешки права, проваляни са човешки съдби, спирана е производителността на икономиката, формирани са аксиоматични идеологически представи във всички нива на образованието и науката. Приложни дисциплини са обявявани за фундаментални по конюнктурни позиции  и интереси  на ръководителите им. Предизвиквани са насилия над огромно, милионно множество от граждани на България по класови, религиозни или етническо-политически причини.
Процедурите, прекършили научни пориви, възможности за развитие, за реализация и човешки съдби, свързани със ЗНСНЗ, може и да са завършили, но са останали действия с престъпен характер в институция към Министерския съвет, които трябва да бъдат поставени пред обществото, научните институции и правната ни система. Останали са и хората, които са ги извършвали, вече готови да правят „нова политика”.
Без решаването на този проблем всяка структурна промяна ще остава с възможности за повторение на незаконни практики с най-широки обществени последствия. Всеки закон е несъвършен при бездействие и ненаказуемост от страна на овластените да го прилагат, и при създадените от тях практики и кадри, които често са титулувани като най-добри специалисти. А това е неприкрита форма за подчиняване на науката на само един свръх-специалист, който не е прието да се критикува.    Подобна политика провали социалистическото общество, и ще нанесе удари и на следващото го.
Предходния Председател на ВАК настоя на споменатата българо-немска конференция, че България не трябва да развива повече световната наука и да се насочи само към решаването на приложни проблеми, които били интердисциплинарни. Очевидно е, че това е стратегически курс, предприет още от предходното управление на страната ни към съкращаване на науката. Той има и своята „развито-социалистическа” логика. Големите учени и авторитети в България били решили основните проблеми в науките си на европейско и световно ниво, и сега остава само приложението на резултатите им. За широката публика мотивировката на новото направление е, че сме вече не в социалистическо, а в капиталистическо общество, и че напразно са давани пари за наука.  По времето на „Развития социализъм” не се даваха пари за изследване на световни науки, например в историята за обща история на света, а само за националната ни история, защото нямало пари. Пак по това време се посочваше, че за световните науки се грижели могъщи фондации и частни корпорации, а не държавата! Приликите не са случайни.
Що се отнася до учебниците – те са отражение на българските научни постижения и разбирането на чуждите. И това е злополучен пример за опитите за приложност без позиции в световните фундаментални науки. Който не знае, прави „неточности”, впрочем недопустими, ако авторите на учебници са учени! Приложността и плагиатството не случайно си симпатизират на всички нива.
За приложните „науки” трябва да има конструкторски бюра, лаборатории и центрове, а не научните институти да се превръщат в квалифицирани работилници!

Очевидно е, че съществува проблем в образованието ни към 2009 г. Някога и преди, и след 1944 г., то се славеше като добро или най-добро в световен мащаб. Сега очевидно не е така.
Новите намерения за промени в средното и висшето образование вероятно са премерен риск, но риск. Проблемът не е в това, че за четири дисциплини примерно учениците от VІІІ клас ще носят книжната равностойност на 16 учебника всеки ден, ако са възможни представите, че един учебник ще бъде за петгодишен цикъл на обучение и че учениците ще имат само четири дисциплини дневно. Дори без тетрадките и другите необходими материали, само при четири дисциплини това вероятно ще бъдат пет килограма хартия. Проблемът не е и в това, че за петгодишно ползване един учебник ще остарява морално и физически. Дори не и в това, че отсъствието на алтернативни учебници ще наложи монополни познания, които съвсем не са издържани като знание и методика.
Проблемът е в знанието и съобразяването му, както с научните постижения, така и с възрастовите особености на учениците. В течение на десетилетия във всички учебници съществуваха абсолютно нелогични материали, които ученици и учители не можеха да разберат и поради това бяха принудени да ги наизустяват.
Така наречените алтернативни учебници не съдържаха алтернативни знания, а допълващи се твърде спорни най-нови методологически и научни постижения, дори в някои от учебниците съществуват цели рубрики за това какво е наука и как се прави тя!     Аз ще се спра на част от учебниците, които познавам и за които съм поставял  въпроси на учители и методисти на национални конференции за усъвършенстване на учители. Въпроси, на които квалифицираните кадри на България не можеха да отговорят. И тъй като примерите с повече от спорни знания са многобройни, тук посочвам само няколко структурни, за проследяване в учебниците на т.нар. етапи на историческо развитие, и методологични за основни знания като например историята на държавата и представите за появата й.
Самото название на учебниците е пример за отсъствие на логика – всички ученици, учители и методисти например знаят къде е историята в учебниците по „История и цивилизация”, но не могат да посочат къде е цивилизацията в тях и по какво се отличава от историята на културата. А принципът за взаимовръзката между история и цивилизация бе разпространен и върху основното и върху средното образование. Фактологичните грешки, противоречията и дори нелепостите са дотолкова съществена част от някои от учебниците, че не е ясно, какво логично обвързано могат да запомнят учениците. Например в двата алтернативни учебника по история за 7 клас, в последният клас преди гимназиалните знания се твърди например, че:
1.    Държавата се появява заедно с появата на металите – метали обаче познават и северно-американските индианци, а нямат държава.
2.    Държавата в Египет била създадена, тъй като той бил изолирана земя – остров Гренландия обаче също е изолиран…, заедно с Австралия, или нова Зеландия.
3.    Развитието на древния изток било по схемата на следните степени: град държава ръководен от цар, монархия и империя – монархията обаче също може да бъде империя и обратно, а и градът-държава начело с цар е монархия…
4.    Не е убедително и представянето на царството като следваща степен след империята, тъй като понятието „царство” е просто славянски превод от латинската дума „империя” …
5.    Траките не били свободни хора, но живеели в свободни племена…!
6.    Свободни хора в Тракия били само царете, но тракийските племена се борили за свободата си.
7.    Статутът на тракийските аристократи около царя не се коментира.
8.    Царе в древна Месопотамия можели да бъдат само боговете, но онагледяващия материал показва изображения на земния цар Саргон, а и се добавя, че един от царете – Нарамсин, внук на Саргон се обожествил…
9.    Жените отсъстват от уроците по история – очевидно историята се прави според авторите на алтернативните учебници само от патриархални общества, мъже, царе и идеолози! Подход, който не само че интерпретира погрешно историята, но дори не е педагогичен.
Очевидно е, че при подобни знания и методически построения логиката не е достъпна само на учениците, но и на учителите и на родителите, а и на широката публика. Непонятното е, че при всякакви влияния от временни и не-единни постижения на науката за древността само част от теориите, и то най-спорните и алогичните, намират място в учебниците. Очевидно е, че при вероятните конкурсни практики ще трябва да се отчетат и критериите, по които са се писали и ще се пишат учебниците! Никак не е маловажно дали в VІІ клас учениците ни ще усвояват възможности за мислене или трафаретни аксиоми без алтернатива.
В историите на България за горните класове след VІІ на древната история на България се отделя един урок за древния период, за траките, въпреки че е добре известно, че българският народ се формира през Средновековието на огромна територия от двете страни на р. Дунав, включително и в Македония и част от Илирия. И това не е политически въпрос, тъй като напоследък дори се настоява, че и траките не са участвали в българския етногенезис, но са предали на българите интелектуалната си енергия с царските поучения! Как е станало това, без народ носител на културата и при избити и отведени в плен царе …?
Въпреки наличието на тема за древността и траките в средното образование, тя е с характер на прикрепена част към българската история – поради това и не се включва в темите за кандидатстудентските конкурси.
Неясен остава и методологическият подход, при който изучаването на история в основното образование започва с новите истории и завършва с най-древната. Подход, който е съвършено противоположен на по-рано приетия у нас и преди 1944 г. и след това, при който историята на Стария свят се изучаваше в пети клас до 1987 г. Разумно официално обяснение няма… Няма и запитвания от страна на родители и учители.     На критики, дискусии или на предложения за нови конкурсни принципи очевидно не се обръща внимание и това предполага, че утвърдените  автори ще имат водещи позиции и в новите свръхучебници и старите знания.     Очевидно никой не носи отговорност за подобни знания и не се съмнява в тях! (Авторът на тези редове има поредица от статии и рецензии за преподаването на Стара или Древна история в основното и висшето ни образование на страниците на сп. Образование, 1998-1999 г., 2008 г,; в сб. Понятия, Ценности, промени. Историята: време и реалности. Варна, 2006 г.  (Издание на МОН и Шуменски университет);  Сп. Анали, 2008 г. и др.  Срв. nedelchev.org)  Досега, надявам се? И проблемът не е само в нови модели.