Блогът на Неделчо Неделчев

Законът за научните степени и научните звания стои в основата на всичко постигнато в областта на науката, образованието и научно-преподавателските кадри на страната ни. Очевидно е, че както Законът, така и образованието и науката са подчинени на концепция, която поражда противоречия. Но дали е виновен толкова законът в цялост, или онези негови части и „членове”, които позволяват концепцията да бъде в услуга на избрани ръководители, които по-рано без стеснение се свързваха с определена идеология.
Съществуващото мнение, че ЗНСНЗ от 1972 г. не е редактиран след 1989 г. е невярно. Но в него не са премахнати идеологизираните  членове – които показват основната му цел създаване на строители на социализма – например в редакцията му от 2000-та година (Държавен вестник, бр. 54, 4 юли, 2000).
ЗНСНЗ е създаден в епохата на „Развития социализъм”, известна и като „Период на застоя” и позволява развитие специалисти, но е така направен, че да спира по ненаучен път развитието на неудобни учени, които спорят, имат различни идеи, предлагат нови решения, тревожат самодоволния застой. Поне единадесет са основните направления, по които може да се осъществява контрол над свободомислещите чрез Закона за научните степени и научните звания,  от кадрите създадени чрез него, и вероятно от новият закон:
1. ЗНСНЗ и към 2009 г. според Член 5, „дисертационните трудове трябва да бъдат насочени към решаване на научни или научно-приложни проблеми свързани с нуждите на социалистическото развитие на страната ни”.
2. Според Чл. 17 те трябвало да имат и „политически и морални качества”.
3. Понятията „възражение”  и „потвърждаване на решение” са синонимни според Чл. 26 (1) и Чл. 27 (3), но се използват по различен начин, като в един случай се считат за еднакви по съдържание, а в друг за различни, в зависимост от това, дали кандидатстващия за научна степен или звание трябва бъде провален или не от управляващите науката и образованието, като цяло или в определени области, за да не се засенчи нечий ръководящ авторитет.
4. Различни тълкувания на един и същ текст изготвен във ВАК при Министерския съвет, в различните му институции – Специализиран научен съвет, Научна комисия и Президиум дори когато става дума за процедура, неспазване на сроковете на процедурата, или различия между Научна комисия и Президиум, дори когато става дума за това дали има или няма „върната процедура”.
5. Наказуемост на рецензенти, дали неверни преценки според Чл. 22, (3), но ненаказуемост на подменилите мнения на рецензентите пред Научни комисии докладващи.
6. Интерпретации на мненията на рецензентите в Научната комисия от докладващите до преиначаване в противоположен смисъл на препоръките, включително и с вмъкване на измислени цитати, уж принадлежащи на рецензентите, при това поставени в кавички за по-голяма убедителност!
7. Неспазване от ВАК на собствените му Указание и Решения за ясни и мотивирани предложения на рецензентите пред научния съвет.
8. Незачитане във ВАК на конфликт на интереси – опонентите на кандидатстващия за научна степен или звание могат в Научна комисия да тълкуват мненията на рецензентите, да променят предложенията им и да решават по този начин състоянието на цели раздели в науката, включително и съдбите на опонентите си.
9. Плагиатството не се преследва от ВАК, тъй като било в правомощията на Закона за авторското право според бившия Председател на ВАК П. Кендеров, пред международна българо-немска конференция под патронажа на ИРИОН и фондация „Конрад Аденауер” през 2008 г., въпреки че, според чл. 30 (2) от ЗНСНЗ се отнема научната степен или звание и „когато бъде установено, че трудовете въз основа на които е дадена, или значителни части от тях са написани или създадени от другиго”.
10. В ЗНСНЗ не е уточнено и как се извършва установяването за плагиатство, нито са предвидени действия по процедура.
11. Отсъства изцяло темата за учените, които не отговарят на критика с десетилетия, които растат в научната кариера със своеобразни научни идеи, представяни като политически верни и нравствени, и които определят развитието на науката, образованието и кадрите в тях.
Стремежът за превръщане на науката в единно цяло, без разделение на области, дялове и направления,  съответства на представяното за научно откритие в разцвета на „Развития социализъм” единство на идеология, учение, култура и поведение. А то стои в основата на извършваните колективни и не-колективни наукообразни политически насилия
При неспазването на законите са нарушавани човешки права, проваляни са човешки съдби, спирана е производителността на икономиката, формирани са аксиоматични идеологически представи във всички нива на образованието и науката. Приложни дисциплини са обявявани за фундаментални по конюнктурни позиции  и интереси  на ръководителите им. Предизвиквани са насилия над огромно, милионно множество от граждани на България по класови, религиозни или етническо-политически причини.
Процедурите, прекършили научни пориви, възможности за развитие, за реализация и човешки съдби, свързани със ЗНСНЗ, може и да са завършили, но са останали действия с престъпен характер в институция към Министерския съвет, които трябва да бъдат поставени пред обществото, научните институции и правната ни система. Останали са и хората, които са ги извършвали, вече готови да правят „нова политика”.
Без решаването на този проблем всяка структурна промяна ще остава с възможности за повторение на незаконни практики с най-широки обществени последствия. Всеки закон е несъвършен при бездействие и ненаказуемост от страна на овластените да го прилагат, и при създадените от тях практики и кадри, които често са титулувани като най-добри специалисти. А това е неприкрита форма за подчиняване на науката на само един свръх-специалист, който не е прието да се критикува.    Подобна политика провали социалистическото общество, и ще нанесе удари и на следващото го.
Предходния Председател на ВАК настоя на споменатата българо-немска конференция, че България не трябва да развива повече световната наука и да се насочи само към решаването на приложни проблеми, които били интердисциплинарни. Очевидно е, че това е стратегически курс, предприет още от предходното управление на страната ни към съкращаване на науката. Той има и своята „развито-социалистическа” логика. Големите учени и авторитети в България били решили основните проблеми в науките си на европейско и световно ниво, и сега остава само приложението на резултатите им. За широката публика мотивировката на новото направление е, че сме вече не в социалистическо, а в капиталистическо общество, и че напразно са давани пари за наука.  По времето на „Развития социализъм” не се даваха пари за изследване на световни науки, например в историята за обща история на света, а само за националната ни история, защото нямало пари. Пак по това време се посочваше, че за световните науки се грижели могъщи фондации и частни корпорации, а не държавата! Приликите не са случайни.
Що се отнася до учебниците – те са отражение на българските научни постижения и разбирането на чуждите. И това е злополучен пример за опитите за приложност без позиции в световните фундаментални науки. Който не знае, прави „неточности”, впрочем недопустими, ако авторите на учебници са учени! Приложността и плагиатството не случайно си симпатизират на всички нива.
За приложните „науки” трябва да има конструкторски бюра, лаборатории и центрове, а не научните институти да се превръщат в квалифицирани работилници!

Снимка: news.ibox.bg

Дирят новите будители – съобщава в. Експрес от 25. Х. 2008 г. Потресаващо! По-рано, преди тоталитарните времена, не са търсени. Сега са анкетно избрани с помощта на медиите и ще бъдат представяни чрез тях. Това са главно артисти и хора на изкуството. Те ли са будителите?

Кои са будителите? Може ли да бъде будител историк като Паисий? Защо сега няма будители историци? Били ли са будители националните герои В. Левски и Хр. Ботев? Или революционерите не могат да бъдат будители въпреки усилията на будители писатели като Ив. Вазов? Могат ли да се търсят будители революционери, след като от две десетилетия у нас революциите се определят като негативни явления, и български историци се страхуват да изкажат мнение пред широка публика дори за американската революция. Будител ли е самият Ботев, който наша модерна и прогресираща историчка определя в публични разговори като краен, очевидно следвайки традицията на нахлулите в парламентарния ни живот през ХІХ в. туркофили, които като български депутати, наричат националния герой на България вагабонтин!

Кое е крайното на революционерите – очевидно идеите и героиката. Будителството се осъществява и чрез примери за поведение. Сред тях са саможертвата, идеите, позициите, личния пример. Тези качества обаче не се признават – и будителството придобива олигархично-естраден характер.

Кои са будителите – само национални ли са те, или могат да бъдат и общи за човечеството? Не са ли обявявани за будители временни явления в обществено-политическия живот? Не са ли будители изявени български артисти, които прославят името на България по света и са пример за последователите си и учениците си и в родината си? Или будители са тези в България, които ги ненавиждат за световната им известност и могат да въздействат на обществото чрез административна принуда и самореклама?

Кои са областите, в които се проявява будителството – професионални и лични области, или само обществена дейност? Как стои проблемът например при актьорите? В този случай будителството на избирани по анкетен принцип будители може да бъде постановка – резултат от работата на писателя и сценариста, създали образ, който съвсем не отговаря на личните и обществени характеристики на артиста? Кои са критериите, по които се определя жанра на певците или артистите, които могат да бъдат номинирани като будители?

Коя е главната тема на будителите – собствена артистична кариера и възхита на феновете, или важни проблеми, по които заемането на собствена позиция е рисковано?

Коя е средата, в която се правят анкетите? Доколко тя е пропорционално разпределена по територията на страната ни и доколко представя цялата българска нация в политическия и етническия смисъл на понятието?

Будителите са били достатъчно скромни, за да понесат публични признания с кариерен характер – затова за разлика от съвременните номинанти са били национални герои. Проблемът е в това, че в затрудненото от политическите ни проблеми общество и през ХІХ и през ХХ-ХХІ в. дори не сме единни за това, какво е народен будител, и кои са те?

Проблемът не е само на създателите на енциклопедии и справочници.

Предвижда се нов закон за културно-историческото ни наследство. Той предвижда частни музеи и узаконяване на имущество с културно-историческа стойност, придобивано и по изключително незаконен /не „на ръба на закона”/ начин.Предложението бъдещите собственици на частни колекции и музеи да бъдат наречени ползватели, по предложение на проф. Станилов, е неудачно, ако не се изясни статутът на ползвателите, и крие в себе си опасност, една от функциите на собствеността, ползването, да бъде узаконена като представител на сбор от функции, които само в своята пълнота представляват собственост.
Собствеността е икономическа категория, която има като функции следните три съставни части:

1. Владение

2. Ползване

3. Разпореждане

Владението представлява контрол и стопанисване на обекта или вещта.

Ползването е право да се получават вещни, стокови или имуществени ползи от обекта или вещта.

Разпореждането е право да се отчуждава собствеността от нейния собственик в полза на друг, като отново може да се отдава във владение или ползване на същите или на други владелци и ползватели.

Предложението да се узакони ползването на културно-исторически ценности изисква да се изяснят и владелецът и разпоредителят. Иначе законът ще узакони една от съставните части на собствеността, като нейна целокупна същност.

Очевидно има много заинтересовани от подобна „легализация” и това ще бъде поредното разграбване на национално, принадлежащо на целият български народ, богатство, придобито в резервати, в чужда собственост, чрез незаконни и криминални откупки в подигравка с Наказателния кодекс на дръжвата ни.

По стара практика у нас, тавтологиите и взаимозаменяемите синоними, които съдържат части или цялостни определения, факти и явления, са характеристика на тоталитарното законодателство. Надявам се, че вносителите на идеята за ползватели вече разбират какво очаква културно-историческото ни наследство при подобна практика? При подобна позиция следва абсурдът на легализация на незаконното и „принос” в „световната” икономическа теория само за „науки от полза на България”.

Проблемът обаче е не само във вносителите, ползвателите и техните покровители, а в това, какво мислят гражданите на страната ни. Тези, които не искат ползватели да ограничават достъпа им до Мадара, Ивановския манастир, до тракийски светилища на Мадара, Галата, Мишкова нива и др., или “законни частни колекции” от бижутерия и торевтика с неизмерима стойност, придобита от сивите „археолози” в потайна доба или ненаказуемо белодневие, придобили публичност чрез „медийната археология” и узаконени чрез непростимо по наукоподобността си в „защита” на културата и науката, правно законодателство у нас.

Били сме изключително назад, вероятно на последните места в Европа, не дори и в Европейския съюз, по стойност на университетското образование. Пред нас били дори и сърбите! Причините се търсят в това, че вече 15-на години поради недостиг на средства не сме били в състояние да получаваме научни списания. Това е причината МОН да осигури база данни с научна литература на университетите и БАН от 0 ч. на 4/5 август т.г.

Проблемът обаче е друг – тази литература бе считана за ненужна с оглед на ориентацията на нашата страна като бедна и малка, след 1944 г. Това е причината, поради която се полагаха грижи за развитието на науката, образованието и „кадрите” които са от пряка полза само за собствените ни „научно-приложни науки” на интердисциплинарно ниво. Тази литература ще бъде подлагана на пресяване и след достъпа до нея, и ще се вземат „мотивирано”, с оглед на възможностите на библиотеките само полезните според устни, морални или по-рядко писмени инструкции списания. Това ще бъде правено и за да не се развива световната наука, от която България нямала нужда и полза!

Надявам се, че с това си действие МОН започва да преодолява съпротивата на досегашната патриотична организация в създаването на библиотечен научен фонд. Надявам се, че тази позиция е приета и във ВАК, въпреки доскорошните ориентации към приложни науки от полза за България, и откази за развиване на световната наука? Но няма да е лесно, съпротива ще има на всички етажи на инфраструктурата на организация на науката и образованието. Подобен тип ориентации не оценяват, че не може да се развива национална наука без познаване и участие в резултатите на световната – двете части са като система от скачени съдове на знания, умения, изследвания, интердисциплинарност…

Възниква и друг въпрос обаче, ако такова ни е образованието, което подготвя учители, специалисти, инженери, икономисти, информатици и др., какво ли е нивото на образование на обучаваните от възпитаниците на 450-стотниците, средни специалисти, завършили профилирани училища, техникуми и гимназии, или на завършилите основно образование, които никак не са малко в нашия стопански живот? И част от които са нов потенциал от кандидат-студенти?

През последните три дни в София се проведоха две конференции. Едната на тема „Хуманитарните изследвания в Централна и Източна Европа”, инициирана от Българската академия на науките и Постоянния комитет по хуманитаристика на Европейската научна фондация. Конференцията започна в СУ, зала 1 с очертаване на общите рамки на възможни контакти и научни проекти.

Основният въпрос за възможностите за финансиране на изследвания по хуманитаристика от фондацията бе поставен във връзка с възможностите за хуманитарни изследвания.

Сам по себе си, проблемът за възможности за хуманитарни изследвания показва кризисно отношение и търсене на реални насоки, подходи и проблеми, извън стереотипните изследвания обременени от политологични, и националистични позиции, или насоките към портретно-образни изследвания.

Втората Българо-немска конференция, организирана от Институт за развитие и иновации на образованието и науката ИРИОН, и фондация „Конрад Аденауер” се проведе на 27-27 юни в хотел „Витоша”, зала 3. Темата на конференцията „България и лисабонската стратегия за реформи в образователната система и в законодателството за мотивация в научната кариера”, премина под знака на злободневни проблеми, свързани и със съдбата на Българска академия на науките.

Немските колеги проф. У. Карпен Ю. Пльон запознаха българската страна с конкретни проблеми и съветваха, не във всички случаи да копираме немския пример, като с това охладиха традиционното българско желание навсякъде да откриват готови модели. Възникна проблем – трябва да се търсят собствени решения. Немските колеги опровергаха себе си като цивилизационен модел, и парализираха щенията да сме пак в правилна посока.

Акад. Кендеров представи позицията си за развитието на науката и кадрите, като раздели науките на фундаментални и приложни. През двата дни той отстояваше позицията, че не е необходимо да се развива световната наука от български учени, които за да са полезни на страната си, трябва да се откажат от световната проблематика и фундаменталните изследвания, и да са полезни на народа си с конкретни технически решения със стопански ефект. Тези стопанско-полезни изследвания, които са си дискриминационни спрямо правото на учените да избират проблематиката си, бяха определени като интердисциплинарни.

Забавен момент бе неразбирането на понятието, на думата „справедливост”, която се осигурявала с новия проектозакон. Акад. Кендеров посочи, че вероятно тя е преведена буквално на немски, което е и повод за критика на позицията му от немските колеги, докато той имал предвид, че не тази дума може да обясни неговата концепция. Концепция, в която не само служители на научни звена, но и други, могат да носят научни степени и звания. Много представители на българската страна често търсят в неизказаното, същественото, но това съвсем не е предпоставка за равностоен разговор и диалог. Във всеки случай възниква чудесна възможност за появата на дума-синоним на немската справедливост.

В диалог с Кендеров посочих, че интердисциплинарните методи на работа са задължителни и за фундаменталните науки и учени. И че избрания подход на преимущества за практиците е съвършено погрешен. Той не разбра въпроса.

Акад. Кендеров се противопостави и на въпроса ми, съществуват ли в новия, негов проектозакон защита на интелектуалната собственост и предпазване от конфликт на интереси. Кеднеров отговори, очевидно без да е правист, че

интелектуалната собственост се защитава от „Закон за интелектуална собственост”. Вероятно този закон всъщност е „Закон за авторското право и сродните му права” Законът е изключително безпомощен срещу плагиатство. Очевидно ВАК не смее да поеме функциите, които трябва да има, и няма сили и воля, да го направи.

Не бе оценено и това, че покровителственото развитие на някои помощни науки, наречени интердисциплинарни, в зависимост от мястото на директорите им в политическата система, могат да ги превърнат в основни, а основните да бъдат поставени в зависимост от полуприложните, регионални, краеведски, инженерни и др. „науки”.

Ако една наука е наука, тя е фундаментална. Техническото й приложение и обслужване е проблем не на учените.

Посочени бяха много зависимости между стари служби и традиции и проблемите на новото време. Очевидно в противоречие с Лисабонския договор, с Хартата за правата на човека, в противоречие с академичната свобода, участниците в конференцията репликираха изнасящите лекции и искаха да се откажат от твърденията си.

Приятно впечатление направиха българските учени от ИРИОН, които поставиха най-сериозни проблеми за системния подход – Д. Русев, Г. Маринова – за нова политика в науката, А. Кутенков, С. Дечев, С. Иванов и др., които поставиха болезнено оголени проблеми в организацията на БАН и българските университети и ВАК – проблематика между корупционните практики и идеологизирани и тоталитарни практики.

Българската страна охотно се отклони от темата за реформи в образователната стратегия и законодателството и се зае с проблемите на практиката в БАН и българските университети. Акад. Кендеров активно участва в тези обсъждания.

Д-р Андреас фон Белов – директор на бюрото на фондация „К. Аденауер” в София, обобщи, че българската наука и образователните ни система и законодателство са все още под политически влияния от миналото.

Акад. П. Кендеров отговори във връзка с запитвания, дали новият проектозакон за научните степени и звания не е политизиран, и няма ли следи от неговата политическа определеност върху него, че както комунизма, така и християнството са нанесли много щети на човечеството – очевидно е началото на нова тема пред организаторите.