Блогът на Неделчо Неделчев

Проектът за нов Закон за академичния състав в Р. България, и премахването на стария, заедно с премахването на Висшата атестационна комисия, създава определени напрежения в обществото ни.
Новият закон и свързаните с него промени засягат много интереси. От една страна се поставя въпросът за пенсиониране на възрастните учени на щатна заплата – очевидно такива, които са надхвърлили приетия срок от 65  плюс 2 или 3 години удължение. От друга страна е въпросът за научното израстване на хората без научна степен „доктор”, за да останат в науката и образованието.
Тези два въпроса свързани с новия Закон са очевидна корекция на съществуващи позиции и практики в стария, от 1972 г. и досега действащ Закон за научните степени и научните звания.  Въпреки неудачните му поправки до 2000-та година.
Предложеният нов Закон обаче има и друга страна – не отговаря на редица въпроси за съответствията между старите и новите научни степени, звания и длъжности. Неизяснено остава, дали новите научни степени „доктор” и „хабилитиран доктор”  ще бъдат с национално и международно признание? Дали  определените според чл. 3, ал. 1 и ал. 2. академични длъжности “асистент”, “доцент” и “професор” – във висшите училища; и “изследовател”, “старши изследовател” и “главен изследовател” в институтите и академиите също ще бъдат с национално и международно признание?
Неясен е и въпросът, на кои от новите степени или звания съответства съществуващата в стария Закон научна степен „доктор на науките”? Ако няма такова съответствие, с какво е оправдано подобно отстъпление от позиции на републиката ни спрямо  други страни от Европейския съюз, където тази научна степен съществува, и я получават и наши специалисти и досега? Ще бъде ли научната степен „хабилитиран доктор” равностойна на „доктор на науките” или не?
Ще има ли и различия в статута, възнаграждението и развитието между носителите на старата научна степен „доктор на науките” и носителите на новите научни степени и звания, които няма да имат подобна научна степен? Ако има, как ще бъдат оправдани те? Оправдано ли ще бъде нов Закон да създава различия и да утвърждава несправедливостите от приложението на стария?
Не е аргументирано добре правото на работещите в университети и институти да кандидатстват за научна степен, която може да се добива чрез защита на дисертация, но и чрез учебни и практико-приложни публикации (например университетски учебници,
речници и др.) или творчески произведения с научна обосновка във вид на резюме  (чл. 7, 2). „Научната степен “хабилитиран доктор” се придобива едновременно със заемането на академичната длъжност “доцент” или “доцент-изследовател” и при условията и по реда за заемането на тази длъжност”.   Тя може да се получи и независимо от заемането на академична длъжност  (Чл. 15. 1-2). Не е ясно формулирано изискването за хабилитационен труд (Чл. 29, 2).  Получаването на научната степен „хабилитиран доктор” заедно с академичната длъжност “доцент” в едновременен конкурс е спорно. То напомня съдържанието на „научната и образователна степен доктор” получавана по стария Закон.
Съществува и друг въпрос – в новия Закон отсъстват въпросите за плагиатството, за конфликт на интереси,     за отношение към наследството на стария Закон към ощетените от неспазването му, и към извършвалите нарушения. Отсъства и въпросът за възможна злоупотреба с монополизация на научни области и направления и злоупотреби с „господстващо положение”. А този въпрос стои в основата на злоупотреби и придобити научни и научно-административни монополи от времето на „Развития социализъм” до сега. Все още се практикува провалянето на учени във  ВАК поради това, че искат да защитават собствени, и противоречащи на съществуващи у нас мнения! И ВАК разбира се не реагира на сигнали за злоупотреба с положение, подмяна на мнения на рецензенти до превръщането им в документи с невярно съдържание. Не реагира и  на сигнали за плагиатство. Въпреки че това е предвидено по стария Закон.
В новият Закон за академичния състав отсъства въпроса за подсъдност  при нарушения от участващите в приложението му лица и институции към съответното министерство. Отсъстват и гаранции срещу политизацията на науката при промяна на управлението на страната. Няма и предвидена отговорност за изпълнението на Закона.    При позоваването на международната практика в защита на новия Закон не се посочват примери с всички страни в Европа с университетско образование – например страната с най-стара действаща и досега университетска традиция – Италия. Надявам се, че в  новия Закон ще бъдат внесени корекции, които да го направят демократичен, с национална и международна значимост, в защита на правата на учените като личности и професионалисти, и в защита на националните интереси на страната ни.
А съществуващият досега ВАК чрез Председателя на Президиума и членовете му може да изиска от Специализираните съвети и Научни комисии проверка на всички сигнали за нарушения, включително и възражения на участващите в процедури и дали има отговори на тези сигнали. Също може да направи проверка, съобщавано ли е на провалените кандидати навреме, за да могат да защитават правата си в определени от Закона срокове. И ако Президиумът с Председателя му не може да се намеси в „приключили процедури”, поне да потърси отговорност от нарушилите хода им с: документи с невярно съдържание; с превишаване на права на докладващите в Научните комисии. Знакови могат да бъдат: Сравняването на рецензиите, на носещи отговорност пред Закона рецензенти, пред Научните съвети и докладите по тях пред Научните комисии от не носещите отговорност пред Закона докладчици; Знакови са и процедурите с по три положителни рецензии в процедури за „доктор на науките”, които са провалени в научни комисии след преоценка на мнения на рецензентите, включително и чрез фалшификация на мнения и превръщане на докладите в документи с невярно съдържание! Знакови са и процедури, при които въпреки всички отрицателни рецензии кандидатстващите получават исканите степени или звания!
Многозначително звучат изказванията на бивш ректор на Софийския университет и на министър на просветата и образованието, че те са се обаждали многократно във ВАК, за да предотвратят една или друга несправедливост, или, че БАН се ръководи от „далавераджии” като „лична губерния”.
Как е допуснал това ВАК? Нямат ли подобни „ръководители” и „учени” и във висшите училища и в институтите, намеса в развитието на кадровия потенциал на страната ни? Били ли са досега техните действия в съответствие със стария Закон?
Вижда се, че са възможни и лични внушения при вземането на решения и издаване на дипломи!
След като е допуснато подобно състояние, ВАК поне трябва да потърси истината със задна дата, ако иска да запази определено уважение въпреки тези, неизвестни на широката общественост действия! За да защити правото си на съществуване досега ВАК е задължена да коментира допускането на практика на проваляне на научни кариери по административен начин! Да потърси път към отмяна на несправедливостите. Или да ги отрече ако са неоснователни?
В новия Закон трябва да се добавят проблемите за „конфликт на интереси”, „злоупотреба с господстващо положение”, „плагиатство”, „равенство между старите и нови научни степени”, „национално признаване на научните степени”, „международно признаване на научните степени”, „отказ от узаконяване на несправедливостите на Стария закон”, „отговорност за неизпълнение на Стария закон”, „отговорност за документи с невярно съдържание” към Висшата атестационна комисия, „право на работа в не повече от два университета” с общо работно време според кодекса на труда не повече от 12 часа на денонощие ( = 8+4 часа), „изключване на принудата за работа в само в един университет, най често частен, с по-високо заплащане, отколкото в друг”, „ново заплащане на учените”. Новото заплащане не трябва да се основава на идеи за съкращения на една четвърт от университетския състав от преподаватели под формата тригодишно обучение за степен бакалавър.
Законът има и друга страна – ако съществува разлика в заплащането на докторите на науките, спрямо това на тези които вече няма да могат да стават, и ако съществува разлика в статута между докторите на науките и тези, които не са,  и ако съществува и неравен старт към професура, се пита в чия полза е подобно узаконяване на състоянието от времето на извършените във ВАК несправедливости, поради които се премахва Стария закон?  Съществува и друг въпрос – предлага се, един преподавател да работи в един университет. Това положение не само ще спре опитите на висши училища да създават нови специалности, като временно привличат подготвени специалисти за определени дисциплини, но и ще насочи колебаещите се между по-висока и по-ниска заплата към по-щедрите работодатели. Така университетите с по-високи финансови възможности, без да са имали градивен период, ще получат наготово подготвяни с десетилетия специалисти.  Подобна алтернатива е твърде самоубийствена за автономността на българското образование в цялост! При очакване за тригодишен бакалавърски курс тя става и належаща опасност от загуба и на преподавателски и научен потенциал! Последиците са ясни.

Към провежданата от ВАК политика има много възражения, свързани с централизацията на научно-кадровата практика у нас и произволни действия и решения, които се окачествяват като репресивни от представители и ръководители на част от ВУЗ-овете ни.

Противниците на централизацията на процедурите за развитие на научния ни потенциал поддържат мнение, че новите предлагани процедури стават дори по-сложни от съществуващите досега.

ВАК ще защитава правото си на борба с децентрализацията, която според представителите му ще доведе до хаотично девалвиране на броя на професорите. ВАК обаче има позиция, че броят на неговите представители в смесените журита трябва да бъде по-голям от този на представителите на ВУЗ-овете. Това предопределя и резултатите от тайно или явно гласуване. При това не е тайна, че често представители на различни институции към ВАК поддържат конкретни интереси на своите ВУЗ, често във вреда на конкуриращи ги реално или по техни лични убеждения университети.

В новия закон, обаче, не става дума нито за конфликт на интереси, нито за защита на интелектуална собственост и упованията на друг закон при бавни процедури в съда осигурява не отбягване, а запазване на този конфликт дори между плагиати и потърпевши.

Ако не съществуваха практики, които показват научен произвол от страна на представители на институции на ВАК спрямо развитието на научния потенциал на страната ни и безсилие на институцията към Министерския съвет да се противопостави на този произвол, проблемът би бил не толкова сложен. Затова децентрализацията изглежда необходима. Колегиумът във всеки ВУЗ и в неговите факултети и катедри взема по-колективни решения от възможните произволи на единични докладчици или рецензенти в институциите на ВАК. Практиката във ВАК, особено в Научните комисии, да не се четат материалите представени за получаване на научни степени и звания, и пълното доверяване на неподлежащите на контрол по закон „докладчици” определено не е по-демократична от тази в университетите.

В университетите не би могло да се състои преминаването през всички нива – от катедра до Академичен съвет на документи с невярно съдържание, но във ВАК при безконтролни докладчици, за разлика от рецензентите, които са под контрола на Закона, това е възможно. В университетите не би могло да се състои по тези демократични причини неспазване на Закона. Но в безконтролната среда на Научните комисии, в които не се четат материалите, понеже в тях е представен по един човек от различна специалност и дисциплина, документите с невярно съдържание и фалшификации на мнения на рецензенти са възможни. Тук няма специалисти в докладваната област освен докладващия и той може необезпокоявано да представя по начин, различен от действителния, рецензиите на избрани от институция към МС рецензенти, да преоценява мненията им, да извършва свой анализ на представените по процедура материали, да осъществява „втора защита” и да представя незнанието си като знание в области които не познава, без колегите му или обсъждания претендент за научно звание или научна степен да могат да вземат отношение.

Незнанието като знание не е игра на думи – науката е с много разклонения, специалностите имат множество дисциплини и когато например специалист по историята на Древна Тракия се изказва категорично за историята на Древния изток или за историята на Елада, историята на Рим, Египет, Шумер, Индия, Китай или Картаген и отхвърля научните хипотези на специалисти в тези области, както и мненията на рецензентите, тогава става ясно, че в науката ни цари организирано съзнателен произвол, който задържа знанието на обществото. Аналогични примери могат да бъдат дадени и за най-новата история, която се дели на българска и обща и др.

Проблемът не е във вечният руски въпрос „какво да се прави”. Организаторите на подобни механизми за задържане на науката и резултатите й в обществото ни трябва да отговорят публично на въпроса „Защо се прави това?”. Те обаче не отговарят на подобни въпроси и това въобще не е в полза на доверието към тях и правителството, което представят под лозунга „да спрем разрухата”. Превръщането на олигархичните подходи в система продължава – има какво още да се разрушава, а и прави облика на опонентите за политическа власт по-убедителен, с перспективи за благодарност. Но историята отново може да се повтори като фарс с непредвидими резултати. Предстои появата на закон, който може отново да не се спазва, да стане неудобен не само поради бюрократични интереси или отново да се бави и по причини, поради които не се променя и стария закон – политизирани и с претенции за бюрократично социалистически колективно-морални изисквания в съответствие със ЗНСНЗ – чл. 5, чл.17 и др.! Тези, които ще имат стари ненаказуеми изисквания, се стремят да имат възможност да го правят. Моралът винаги е бил променлива категория – при човекоядците е една, при разноцветните робовладелци, феодали, буржоа, култовски социалисти или капиталисти – индивидуални или държавни, друга!