Блогът на Неделчо Неделчев

Напоследък интересът към миналото на българите отново е разбуден. И отново крайните оценки насочени към чиста, несмесена раса от българи неславяни.
Опитът за преоценка на етногенезиса не е нов. Смущават обаче гръмките заглавия „учените обориха историята с ДНК анализа”, „Не сме славяни, идваме от Памир”, „Заключенията са верни” и други подобни (срв. в. Монитор. 11. 06. 2010).
Аргументирани мнения на историци и филолози отсъстват. В новия набег към „Памирската родина” трябва да се напомня, че и за хърватите се известни подобни теории, а след легендите и в киното шества представата за сарматските рицари на митичния англо-римски крал Артур.
Един от основните критерии за народностна принадлежност е езикът. По неправилна посока са тръгнали авторите на тезата за не-славянска същност на българите. Трудно ще могат да докажат, че българския език не е определян като славянски още от времето на първата българска държава на р. Дунав. По правилно би било да потърсят отговор на въпроса за арийско-иранското наследство в българската религия и култура, а то не е малко.
Неприятно е, че след категоричните заявления следва поредица от неточности като: „Разбира се, генетичните изследвания от Памир са ориентировъчни”, „в нито една проба на българи, изследвани до момента не са открити азиатски гени”, „теорията за славянския произход не намира никаква подкрепа при генетичния анализ” и други.
В подобна представа има смущаващи противоречия – Памир е в Азия, и очевидно „азиатски гени” трябва да се наричат тюркско-монголските. При това ираноезичните народности дълго време живеят и се развиват в Азия и едва ли са само с европейски гени. И това не означава, че арийските народи не са се смесвали с други. Във всеки случай част от българите днес съвсем не са високи бели хора и очевидно са резултат от смесване с невисоки хора.
Освен това в районите на създаване на славянските общности са живели множество народности от арийско-ирански произход – скити, кимерийци, саки, масагети, сармати, Техните гени би трябвало да са намерили място в славянските поне между р. Дунав и Северното Причерноморие.
Напълно изоставен изглежда въпросът за генетичното наследство на местното тракийско-македонско и илирийско население. А не може да се отрече, че има физически сходства между балканските народности в съвремието ни  – например между българи и албанци или черногорци. Те също ли са геномни иранци?
С чистата иранска теза се прикрива привързаност и примирение към господстващата досега в науката ни не „славянска”, а „тюркска теза”. Най-ярък пример за това е превеждането на българската владетелска титла на Омуртаг или Маламир „кана” като хан в христоматии и истории за ученици, студенти и читатели.
Историците ни, българисти и медиевисти са в дълг предисторията ни, особено като се знае, че приоритетно да сега е изучаването на „родната история”. Въпроси тук трябва да се поставят, и не само за това какъв екип от специалисти, с каква квалификация се кани да проучва историческото и културно наследство на Иран и Древния изток?

Съвременните олимпийски игри са възстановяване на древната общогръцка практика на замяна на войните с мирен период на състезания. Общоприето е да се счита, не и без влиянието на съвременната възстановена традиция след П. де Кубертен, че годината на първата олимпиада е 776 г. пр.н.е. Годината е резултат от историческо изследване, от възстановяване по запазени списъци на победители в състезания, на длъжностни лица, жреци, и на по-късни систематизирани разкази на гръцки и римски автори. Тя обаче не е вярна. Олимпийските игри водят началото си от по-ранната бронзова епоха на гръцката държавност. Съвременни автори, като се позовават и на антични, на Аристодам и Полибий, пишат за съществуване на Олимпийски игри 108 г. по-рано и че Олимпиадата от 776 г. пр.н.е. била не първата а 27-та! Тогава първата Олимпиада трябва да е била проведена през 884 г. пр.н.е.

Това обаче е възстановена Олимпиада, тъй като според древните, запазени предания, базилевсите на Елида – Ификрит, на ахейската Пиза в Елида или в най-близко съседство с нея – Клеостен и на Ликург от Спарта сключили договор за възстановяване на по-ранните мирни състезания, очевидно от времето, в което през Х-ІХ в.пр.н.е. дорийците започнали война за господство над Пелопонес с ахейците. Във война били и ахейците и елидските жители – елеи. Спартанците водели напрегнати войни с дорийците от могъщия Аргос и с дорийците от Месения. Ахейците вече не били основните им врагове и господари, на които те плащали дарове. За да усили позициите си срещу дорийските месени и Аргос, Спарта се нуждаела от мир и неутралитет спрямо останалите общности в Пелопонес. Затова спартанците сключили съюз със силният ахейски град Амикла и с ахейците, които не представлявали вече военна сила. Амикла станала част от спартанската държава и един от двамата спартански базилевси бил винаги от ахейски произход. Останалите ахейци, които включили в държавата си спартанците били наречени „периеки, т.е. живеещи наоколо” – те били свободни хора, но нямали право да гласуват и да участват в политическия живот на Спарта.

Ръководени от прочутия си законодател Ликург, спартанците предложили нов мир по подобие на старите и прибягнали до въвличане на ахейската традиция в политиката си. Базилевсът Ифит убедил гражданите на Елида да почитат с жертвоприношения и дорийския херой – Херакъл /Херкулес/.

„Старият мир” възхождал към времето, когато светилището на Зевс в Елида, в гр. Олимпия било общогръцки център към ХІV-ХІ в. пр.н.е. преди завоеванията на дорийците. Елида, в която елейците и ахейците живеели заедно или в съседство, била пример за мирни отношения. Към този мир, свещен и със спортни състезания в чест вече не само на общогръцкия бог Зевс, на богиня Хера, но и на Херкулес и Пелопс, били приобщени и дорийците.

През VІ—V в.пр.н.е. обаче Елида унищожила Пиза и овладяла управлението на Олимпийските игри. Премахването на съвместната практика на организация на олимпийските игри между ахейци и елеи довела до съперничество между гражданите на Елида и Олимпия и спартанците, които започнали да диктуват политическата си воля от светилището на Зевс.

Олимпийските игри се провеждали през четири години в околностите на Олимпия. Ритуалите се осъществявали в светилището Алтий – свещената гора и храмов център –. и в долината на р. Алфей. Първите два били стадион /гр. „надбягване”/ и хиподром /гр. „път за коне”/. Постепенно тук, един след друг, били построени още три стадиона.

Игрите се развиват постепенно – през ахейската бронзова епоха те са били вероятно само състезания с колесници. През 776 г.пр.н.е. на състезанията били възстановени вероятно старите дисциплини: бягане, състезания с колесници или на състезателни коне. Запазено е името само на един победител от тази година – Кореб, в дисциплината бягане.

През 724 г. и 720 г.пр.н.е. били въведени дисциплините бягане на дистанция в два и повече стадии, т.е. на около 800 м. и вероятно на 1600 м. Около 708 г. били въведени дисциплините петобой /пентатлон/ и борба /панкратион/. През 680 г.пр.н.е. като олимпийска дисциплина се появил предшественикът на съвременния бокс. По-късно се появяват хвърляне на диск, скокове на дължина, хвърляне на копие и др.

Олимпийските игри, заедно с Елевзинските мистерии, били почитани като проявления на божествена воля. Те били не само спортно-ритуални състезания за почитане на стари и нови култове и божествени персонажи, но и място на културни изяви. Тук, по време на игрите, четяли публично произведенията си историци и философи като Херодот, Платон, Демостен. Тук държал сказки инакомислещият Сократ. Олимпийските игри били възпявани от Пиндар, описвани от Солон, Павзаний, Полибий, Лукиан и др.

Гръцкият свят бил разделен на множество центрове в Елада, в Италия, по Черноморието, в Мала Азия, по бреговете на Сицилия, днешното френско крайбрежие и др. Древните гърци по примера на Олимпийските игри в развитие на старинните си спортно-религиозни и ритуални традиции и преследвайки политически интереси създали множество техни подобия в Атина, Пирей, Халкедон, Агригент, Сиракуза…

В Олимпийските игри първоначално участвали най-добре подготвените свободни граждани от Пелопонес. Традиционното съперничество било между месенските и спартанските спортисти. По-късно игрите станали всегръцки.

В игрите участвали само пълноправни свободни граждани на елинските градове-държави, но само мъже, тъй като били ритуално прекратяване на военни действия и демонстрация на военни умения като спорт.

Въпреки това в Спарта и някои гръцки полиси били учредявани надбягвания за жени и момичета, но те нямали общогръцки характер.

Олимпийските игри, в проследимия исторически период по писмени сведения, просъществували между 884/776 г.пр.н.е. и 394 г. от н. е., а ги е имало и преди това.

Игрите били забранени от римския император Теодосий І и били обявени за несъвместими с новата официална религия в Империята – християнството.

Напоследък се вижда отрицателно отношение на редица мюсюлмански по официална религия общества и страни, към участието в Олимпийските игри на жени. Очевидна архаична практика.